Ататюрк и България

проф. д-р и. н. Дженгиз Хаков

"Щом България няма агресивни намерения спрямо Турция, разбирателството с нея ще стане много лесно. На нас ни е нужен един приятелски народ на Балканите, а българският народ географски, политически и икономически най-добре отговаря на нашите нужди. Едно приятелство между двата народа ще направи и нас, и вас по-силни и независими..."
Kемал Ататюрк

Нормализирането на българо-турските отношения след Балканските войни и тяхното прерастване в добросъседски приятелски отношения в периода между двете световни войни е свързано непосредствено с името на Мустафа Kемал Ататюрк. Той пристига в София с чин майор като военно аташе в Турското посолство през есента на 1913 г. и се завръща в Турция след успешно изпълнена мисия като подполковник през ранната пролет на 1915 г. А неговата мисия се състои в това да съдейства за включването на България на страната на държавите от Тройния съюз и разработването на плановете на военното сътрудничество между България и Турция в предстоящата Първа световна война. С политическите аспекти на това сътрудничество се заема новоназначеният преди това турски посланик в София Али Фетхи Окяр. Двамата се познават много добре като активни участници в младотурското движение, като и двамата са еднакво недолюбвани от младотурските ръководители заради своя непокорен характер. Това е втората причина, поради която младотурското правителство ги изпраща в София с цел да ги държи по-далеч от Истанбул.

Мисията на Ататюрк в София е изключително трудна, имайки предвид поражението на България във Втората балканска война и загубата на повечето територии, завоювани от нея в Първата балканска война в Източна и Западна Тракия, Родопите и Македония. Турция си възвръща Източна Тракия с Одрин, Вардарска Македония преминава към Сърбия, Егейска Македония към Гърция, Южна Добруджа към Румъния и само Пиринска Македония остава за България1. Освен това Русия и Англия също действат за привличането на България към Антантата, като и обещават цяла Източна Тракия, безплатно превъоръжаване на Българската армия и голяма финансова помощ.

От своя страна за присъединяването си към Тройния съюз България поставя като условие да й се предаде цяла Източна Македония, корекция в нейна полза на българо-турската граница по поречието на р. Марица, връщането обратно на всички български бежанци от Тракия и изплащането на обещетение за тях. Тези условия са неприемливи за Турция и Ататюрк работи усилено за тяхното изменение и получаването на съгласието на България за присъединяването й към Тройния съюз. Неговите усилия са подкрепени от австро-унгарската и германската дипломация в София, тъй като с присъединяването на България към Тройния съюз се осигурява непрекъсната сухопътна връзка между неговите членове. А това има голямо военностратегическо значение за успешното водене на военните действия в предстоящата Първа световна война.

Оценявайки положението на България в навечерието на войната, Ататюрк пише на 6 март 1914 г. до турския Генерален щаб, че невъзможността на България да владее цяла Македония нанася незарастваща рана на българския народ, армия и правителство. Българите смятат, че могат да излекуват тази рана само като си върнат отново онези части от Македония, които са завладени от Сърбия и Гърция, и за постигането на това на българите им е необходимо да се споразумеят с турците2. А що се отнася до претенциите на България за установяване на пълен контрол над басейна на р. Марица и завладяването на Одрин, те на практика са неосъществими. За всеки случай той препоръчва да се прехвърлят допълнително въоръжени части към Одрин, които да респектират българите3.

При изпълнението на своите служебни задължения в България Ататюрк се среща многократно с висши български военни представители като военния министър ген. Големан Бояджиев, началника на Генералния щаб ген. Н. Жеков и генерал-щабните офицери, упълномощени да водят преговорите за българо-турското военно сътрудничество. Той установява близки приятелски отношения с бившия български военен министър ген. Стилян Kовачев, с когото на противоположни позиции са участвали в Първата балканска война в Източна Тракия. Ататюрк се среща и с македонските революционни дейци в София, които го приемат много радушно като свой земляк от Македония. Сред тях са депутатът Диме Ачков, ген. Протогеров, историкът Панчо Дорев и др. Особено добри приятелства Ататюрк създава с повечето от 17-те турски депутати в Българския парламент, между които най-близкия му приятел Зюмрюзаде Шакир бей от Варна, Хафъз Садък от Русе, Исмаил Хаккъ от Kавала, Салим Нури бей от Kърджали, Ибрахим Ефенди от Айтос. Всички свои контакти и приятелства, които Ататюрк установява в България, му помагат да изпълни по най-добрия начин своите служебни задължения като военно аташе и главната си мисия - да склони България да се присъедини към Тройния съюз.

Като военно аташе в София Ататюрк отговаря и за Сърбия, Черна Гора и Румъния. Но сравнително краткият му престой в България не дава възможност да посети Белград, Цетине и Букурещ. Въпреки това в своите доклади той дава фактологично обоснована, обективна оценка за политиката на балканските държави в навечерието на Първата световна война4.

Усилията на германската, австро-унгарската и турската дипломация за привличането на България в Тройния съюз накрая дават очаквания резултат. С помощта на сключените с България тайни споразумения през август 1915 г. България става член на Тройния съюз5. Според тези споразумения на Турция се гарантират военните доставки през българска територия и се удовлетворяват териториалните претенции на България към Сърбия, Гърция и Румъния, но не и към Турция, за което изключително голяма заслуга има Ататюрк. Неговата дейност като военно аташе получава много положителна оценка както от турска, така и от българска страна. Турският Генерален щаб го повишава в чин подполковник, а българският цар Фердинанд го награждава с орден "Свети Александър" - III степен.

По време на своето пребиваване в България Ататюрк посещава различни градове и села, интересува се от социално-икономическото, политическото и културното развитие на страната. По такъв начин той се убеждава в големия напредък, постигнат от България след провъзгласяването на своята независимост от Османската империя. България става за Ататюрк най-близката Европа, където доузряват неговите идеи за реформирането и модернизирането на Турция. Той се връща в Турция по свое желание, за да участва в различните фронтове на войната, отнасяйки със себе си най-топли приятелски чувства към българския народ, които по време на неговото президентство на Република Турция се отразяват най-благоприятно върху развитието на българо-турските отношения.

Освободителната война на турския народ срещу страните от Антантата се следи с много голям интерес в България, защото една победа в тази война би означавало начало на разрушаването на Версайската система от несправедливи мирни договори, наложени от победителите в Първата световна война на победените държави, в това число на Турция и България. Затова българското правителство начело с Александър Стамболийски, въпреки забраната на Антантата, съдейства за изпращането на военна и стопанска помощ на анкарското правителство. За целта то дава съгласието си за неофициалното установяване в София на един от близките съратници на Ататюрк Джеват Аббас, който организира изпращането на помощта за освободителната война. След поражението на войските на полк. Джафер Таяр в Тракия 385 офицери, 3229 войници и 22 000 цивилно турско население преминават в България и биват материално и финансово подпомогнати от българското правителство6.

Победата на турския народ в Освободителната война се посреща в България с голямо удовлетворение и определени надежди. Министър-председателят Ал. Стамболийски, без да дочака окончателното подписване на Лозанския мирен договор, изпраща българския генерален консул в Одрин - генерал от запаса Тодор Марков, за лична среща с Ататюрк. Тази среща се осъществява в края на януари 1923 г. в Измир. Тук двамата стигат до заключението, че няма никакви пречки за установяването на приятелски и добросъседски отношения между Турция и България. А що се отнася до искането на България за дипломатическа подкрепа от Турция за нейния излаз на Егейско море чрез Западна Тракия, Ататюрк по принцип дава съгласието си. Обобщавайки резултатите от тази среща в Измир, Ататюрк казва: "Щом България няма агресивни намерения спрямо Турция, разбирателството с нея ще стане много лесно. На нас ни е нужен един приятелски народ на Балканите, а българският народ географски, политически и икономически най-добре отговаря на нашите нужди. Едно приятелство между двата народа ще направи и нас, и вас по-силни и независими...7" В присъствието на Т. Марков Ататюрк изпраща телеграма до ръководителя на турската делегация на Лозанската конференция Исмет Иньоню да подкрепи българските искания за излаз на Егейско море чрез Западна Тракия8.

Разговорите в Измир между Ататюрк и Т. Марков потвърждават взаимната заинтересованост от установяването на добросъседски приятелски отношения между България и Турция. По инициатива на турската страна през май 1923 г. започват официални преговори между двете страни. Но поради натиска на Антантата над България и главно поради извършения военен преврат на 9 юни 1923 г. и убийството на българския министър-председател Ал. Стамболийски, започналите българо-турски преговори се проточват около две години. За необходимостта от тяхното ускоряване Т. Марков вече като ръководител на българската дипломатическа мисия в Истанбул пише до София: "Подписаният в Лозана мирен договор е една голяма политическа победа на турците... При създалите се от войната отношения към другите съседи и при онзи враждебен обръч, който те са обтегнали около нас, остава ни само към Изток един отвор, през който можем да дишаме - към Турция, която ни е дала много доказателства за добро разположение към нас...9"

Най-после проточилите се българо-турски преговори завършват успешно. На 18 октомври 1925 г. в Анкара се подписва Договор за приятелство между Царство България и Република Турция10. В договора се говори за установяване на нерушим мир, искрено и безкрайно приятелство между двете страни, за изграждането на дипломатически отношения между тях въз основа на международното право, за необходимостта от сключването на търговска конвенция и договор за арбитраж. Подчертава се, че конвенцията и протоколът към настоящия договор са неделима част от него.

Допълнителният протокол към договора се отнася за правата на малцинствата в България и Турция, които се третират на реципрочна основа според международните договори с идентични клаузи. Съгласно буква "В" от допълнителния протокол недвижимите имоти на българите от Източна Тракия, които са се изселили в България (без българските имоти в Истанбул) и недвижимите имоти на мюсюлманите от териториите на Турция, преминали към България след Балканската война, както и на тези, изселили се в Турция, остават в собственост на държавата, в която се намират. Kонвенцията за установяване пък се отнася за условията на живеене и работа на българските поданици в Турция и на турските граждани в България.

С подписания Анкарски договор и последвалите го други двустранни договори българо-турските отношения придобиват най-желаната форма, утвърдена в международните отношения. Зачестяват взаимните посещения на министри, депутати, журналисти, научни и културни дейци. Но официалното посещение на българската делегация в Турция през декември 1931 г. начело с министър-председателя Никола Мушанов се превръща в демонстрация на сърдечното българо-турско приятелство11.

Навсякъде българската делегация намира изключително сърдечен прием. Предмет на преговорите между българските и турските държавници са стопански, политически въпроси, членството в Обществото на народите, балканските конференции за подготовката на сключването на Балкански пакт и др. въпроси от общ интерес за двете страни. Накрая Н. Мушанов бива приет от президента Ататюрк, с когото води дълъг и сърдечен разговор за настоящето и бъдещето на българо-турските приятелски отношения12.

Българският вестник "Утро", обобщавайки отзивите в българския и турския печат за посещението на Н. Мушанов в Турция, пише: "Царското посрещане, което турското правителство направи на нашия министър-председател, ще остави незабравими спомени в сърцата на целия български народ. Ние отдавна знаем, че големият реформатор на Турция Гази Мустафа Kемал обича българския народ, но грандиозното посрещане, което беше устроено на неговия представител, завинаги циментира това приятелство.13"

Обаче сключеният между Турция и Гърция през 1933 г. пакт за гарантиране на неприкосновеността на турско-гръцката граница14 се посреща с неодобрение от част от българската общественост и печат. Той се оценява като насочен срещу България, която има претенции за излаз на Егейско море. За да потвърдят още веднъж миролюбивите цели на турската външна политика и разсеят съмненията на българската страна в това отношение, министър-председателят И. Иньоню и външният министър Т. Р. Арас правят официално посещение през септември 1933 г. в София. Предлага се на България да се присъедини към този пакт и той да стане тристранен между Турция, Гърция и България. Тази покана се отклонява от българския министър-председател Н. Мушанов с мотива, че участието на България в този пакт би означавало доброволен отказ от неините претенции за излаз на Егейско море. За искреността на Турция към България говори фактът, че турската страна редовно е информирала българската за хода на водените турско-гръцки преговори. Затова турско-гръцкият пакт, макар и да не се одобрява от българското правителство, той не се отразява негативно върху българо-турските отношения. Това се потвърждава и от продължаването с пет години на Договора за неутралитет, помирение, съдебно разбирателство и арбитраж между България и Турция от 1929 г. След посещението на И. Иньоню и Т. Р. Арас в София коментарите в българския печат подчертават, че нищо не може да попречи на по-нататъшното укрепване на българо-турското приятелство15.

През 1934 г. с активното участие на Турция се сключва Балкански пакт между Турция, Гърция, Румъния и Югославия16. България не участва в този пакт, който има за цел да защитава балканските граници на тези държави срещу нападение от друга балканска държава, поради териториалните си претенции към някои от участниците в този пакт като Гърция и Румъния. Въпреки това българо-турските отношения запазват своя приятелски и добросъседски характер.

Смъртта на Ататюрк през 1938 г. се възприема като незаменима загуба както за турския народ, така и за българо-турските приятелски отношения. На траурната церемония при погребението на Ататюрк ръководителят на 130-членната военна българска делегация - военният министър ген. Даскалов заявява: "Преждевременната смърт на Ататюрк както навсякъде по света, така и в България събужда дълбока скръб, защото с неговата смърт човечеството загуби една велика личност, чието място лесно няма да може да се запълни.17" В своя уводна статия вестник "Днес" пише: "Ататюрк почина, но неговият дух е вграден в грандиозното му творение Нова Турция, която винаги ще живее... Хора от такава величина през вековете се срещат само веднъж. Историята на днешна Турция е история на този изключителен човек.18"

В заключение искам дебело да подчертая, че по времето на Ататюрк България има най-добри отношения с Турция, в сравнение с която и да е друга балканска държава.

1 Международни актове и договори 1648-1918. София, 1958, с. 330-332.
2 Мустафа Кемал Ататюрк и турско-българските отношения в документи (1913 - 1938). Анкара, 2002, раздел II, Документ 11, с. 151-152.
3 Пак там, Документ 13, с.163.
4 Пак там, Документи 11, 15, 18.
5 Международни актове и договори... с. 366-369.
6 Централен държавен архив (ЦДА), фонд 176 , опис 4, архивна единица 2401, лист 144; архивна единица 1298, лист 81; Великов, С. Кемалистката революция и българската общественост 1918-1922. София, 1966, с. 81-85, 149-152: Хаков, Дж. История на Турция през XX век. Анкара - София, 2000, с. 144-145.
7 Мустафа Kемал Ататюрк и турско-българските отношения в документи..., Раздел III, Документ 29, с. 227-245.
8 Пак там, Документи 41-42, с. 284-286.
9 ЦДА, ф. 176 , оп. 4, а.е. 2304, л. 219.
10 Мустафа Kемал Ататюрк и турско-българските отношения в документи..., Раздел I, Документ 4, с. 51-67.
11 Пак там, Раздел V, Документи 75-76, с. 544-561.
12 Пак там, Документи 77-79, с. 562-566, 567-575, 576-581.
13 Пак там, Документ 83, с. 596.
14 Soysal, I. Turkiye’nin Siyasal Andlasmalari. Cilt I (1920-1945), Ankara, 1983, s. 433-434.
15 Мустафа мал Ататюрк и турско-българските отношения в документи..., Раздел V, Документи 87-91, с. 608-644
16 Soysal, I. Turkiye’nin Andlasmalari..., s. 454-462.
17 Мустафа Kемал Ататюрк и турско-българските отношения в документи..., Документ 94, с. 655-656.
18 Пак там, Документ 95, с. 657.